Пожела си лека нощ и легна в своето легло, което никак нейно не й беше.
Смачкани чаршафи и разхвърляни възгалвници помнят гънките на матрака, дупките в дюшека и всички любопитни изскочили пружини.
Но макар и с дъх на чужди хора, тя си лягаше с усмивка…защото сънищата са от нея и за нея само, писани и подпечатани с любов.
Тя мечтаеше за вода, за да отмие времето, за да изчисти съзнанието и да успокои желанията и нравите.
Тя мечтаеше за две възглавници, положени съседно. На едната тя, а на друга той, който все го нямаше обаче.
Едно пухено покривало, под което да се крият заедно от всичко лошо, черно и нередно отвъд - в света.
Две стъпки разстояние наляво и надолу и да е водата, а отвъд коварния стражар, който да ги обгражда - гора, природа - дивна и прекрасна. И толкова опасна. И толкова далеч.
Легнеше ли тя мечтаеше, но все за двама. За себе си плюс още все един. И всеки път различен беше. Но всеки път над нея бдеше. Когато спи.
Страх изпитваше, когато нямаше в съня и кой да дойде. Когато всички бягаха отвъд водата и се криеха в гората. Когато никой не се осмеляваше да плува. До двете възглавници и покоя.
И нощем лягаше сама.
И нощем тя не спеше. Все така сама.
А нощем птиците не пеят. Пеят нимфите и вятърът в най-любовния зловещ дует.
Но нощем намираше надежда.
В малък лъч, но искрен, светлина.
И той грееше и пазеше я от всичко отвъд в нощно черната вода.
И той обгръщаше я и тя усещаше неговата топлина.
Но денем със слънцето угасваше. И пак оставаше сама.
И чакаше нощта, за да се стопли…от някаква си лампа - щриха от пейзажа.
Никой не посмя да плува.
(Source: , via b-r-e-a-k-the-silence)
